Мирела Костадинова: Осъдили даскал Иван Попмихайлов на 101 години затвор

Завърнем ли се назад в миналото ни, в онези трудни времена на Възраждането ни, откриваме българи като Иван Попмихайлов. Те са верни на книгите, строят училища, църкви, читалища, където възкръсва българският дух. Непокорни и честни, странници на своето време. Не търсят слава и пари, работят на „ползу роду“. Понякога не ни се иска да погледнем дълбоко в тях, за да прозрем вечните истини, които теглят страната ни в трудни времена. Но тези хора още носят върху гърбовете си надеждата, че България ще я има и след нас. И сега имаме нужда от посланията им, за да оцелее националното ни самочувствствие. Търсим се в тяхното минало и делата им, за да намерим себе си като народ. А те тихо ни нашепват за човешките добродетели и най-много за достойнството. Споменаваме имената им само в деня на народните будители. После ги забравяме.

Иван Попмихайлов е син на Михаил Манзурски и съпругата му Вела, които имат пет дъщери и трима синове. Манзурски е възрожденец от някогашната Мехомия (днес Разлог). След смъртта на родителите му за него се грижи самоковският митрополит Филотей, който е близък роднина. Двамата заминават за Атон – в Зографския манастир. Там младият мъж завършва училище. През 1821 г. се завръща в родния си град и става учител. По-късно приема духовен сан и е назначен за архиерейски наместник на Разложката каза.  Той помага за изграждане на храмовете в района през периода 1834 – 1837 г. Михаил Манзурски е инициатор за вдигането и откриването на първото обществено килийно училище към църквата ,,Св. Георги“ в Мехомия през 1835 г., той е и първият учител. Като такъв работи цели 46 години и негови възпитаници са почти всички следващи учители и свещеници в града.  

Синът му Иван Попмихайлов е наследил книжовните търсения от баща си и върви по стъпките му. Роден е на 12 юли 1832 г. в Разлог. Учил е известно време при баща си поп Михаил Манзурски. Желанието за познание отвежда Иван в Горна Джумая, където се сближава с Мите Марков, член на местния революционен комитет, участник в Априлското въстание, а след предателство в село Падеш е осъден в София на смърт и е обесен.

Иван Попмихайлов е недоволен от образованието, което получава по онова време и отива при даскал Неофит в Рилския манастир. Остава при него две години. Неофит Рилски го обикнал като свой син, заради желанието на момчето за познание и искал да го изпрати на учение в Русия. Но поп Михаил не разрешил синът му да ходи на далече.

Младежът се завърнал в родния Разлог и през 1858 г. постъпил на работа като учител. Изхвърлил старите методи на обучение, изоставил наустницата и псалтира. Въвел Рибния буквар, численицата, история и география. Намерил Христо Г. Данов в Пловдив, който започнал да му изпраща учебници и помагала, които били нужни в работата му.

През юни 1869 г. в Разлог отива Васил Левски и основава революционен комитет. Един от първите участници в него е даскал Иван Попмихайлов. Той имал връзка с всички водачи на Априлското въстание от този край. Тези контакти станали чрез племенника му Георги Чолаков от село Долно Драглище, който по-късно е делегат на Оборище. Започва подготовка за въстанието. Мъжете леят куршуми, организират чети, които даскал Иван и учителят Дамян Попов обучават на стрелба.

Въстание в Разложко не е обявено, защото пратеникът на Пазарджишкия революционен окръг Козма Шарланджията е заловен от властта. Задържани са още 32 души – учители, свещенници и първенци.

Изпратени са пред съда в Неврокоп.

Но след Освободителната война Разложко не попада в освободените райони. Даскал Иван събира тайно в къщата си първенците от околията, за да изготвят молба до окръжния управител в Горна Джумая капитан Йосиф Шевченко, за да окупира Разложко. Изготвена и подписана, молбата била занесена от даскал Иван Попмихайлов и Тасе Хаджийски в началото на ноември 1878 г. на капитан Шевченко. Той отказал да изпълни молбата, защото нямал нареждане от командването.

На 8 ноември 1878 г. избухва Разложкото въстание. Банско е превзето от четата на Баньо Маринов. В същия ден след няколкочасов бой четата му освобождава Банско. Той е тежко ранен в боя. Воеводата е пренесен в Горна Джумая, а по късно и в София, където умира.

След въстанието даскал Иван продължава да учи децата. Секретар е на църковната учителска община. Но през 1882 г. под влиянието на гръцките митрополити в Серес и Неврокоп турската власт започва да преследва българските учители.

През декември същата година прокурорът при Серския съд Черкез Мехмед ефенди идва в Разложко и задържа седем души учители. Сред тях са даскал Иван и сина му Илия Иванов. В началото на следващата година са изправени пред съда в Солун. Всички били осъдени на тригодишно заточение в Адана.

В доклада си Наум Спространов, драгоманин при руското консулство в Солун до Министерството на външните работи в София от 20 юни 1883 г. пише, че руският консул Якобсон правил постъпки да бъдат освободени разложките учители. Но нито генерал – губернаторът Галиб паша, нито военният командир Хасан паша, могли да склонят председателя на военния съд Абдулах паша да отмени присъдата.

Заточениците нямали пари в себе си и били принудени да се прехранват с груба работа. Даскал Иван работел по трасето на новостроящата се железница Мерсин – Адана. Учителите трудно понасяли тежкия климат и започнали да боледуват. Замислили да избягат и поискали съдействието на гръцката община. Митрополит Герман от град Тарс и Харлампи Фабрикаджи от Адана ги улеснили, за да получат фалшиви паспорти за България.

На 2 юли 1884 г. заточениците потеглили от пристанище Мерсин с английския параход „Елла“ и слезли на Пирея. Единствен Иван Арабаджиев от Банско избягал по-рано и не бил сред тях. Мъжете останали няколко дни в гръцката столица. На 21 юли потеглили за Цариград, където ги чакал параход за Варна. Благодарение на съдействието на Екзархията и руското посолство заточениците успели да се измъкнат от турската тайна полиция.

Щом пристигнали на територията на България Варненският митрополит Симеон помогнал на заточениците да бъдат назначени за учители. Даскал Иван Попмихайлов станал учител в село Кестрич, синът му Илия – в самия морски град. Останалите са разпръснати в села около морето. 

След завършване на учебната 1884 – 1885 г. учителите – заточеници трябвало да се върнат в Адана съгласно уговорката и да получат удостоверение, че са излежали наказанието си. Никой не пожелал да се върне. С изключение на даскал Иван Попмихайлов, който искал да получи документа, че е излежал присъдата и по-скоро да отиде в родния Разлог и да се хване с любимата си учителска работа. За нещастие на пристанище Мерсин полицейските власти се усъмнили в паспорта му. Пътувал като търговец на кожи. Разбрали, че е избягал, за което го осъдили на 101 години затвор. Някои твърдят, че успява да се спаси с 50 лири подкуп. 

По-вероятното е, че Гръцката църковна община през 1887 г. издействала от ваалията да помилва даскал Иван Попмихайлов. На 14 септември същата година той пристигнал в Разлог. Макар и помилван, турските власти не му позволила да учителства и той станал каменар. Не престанал да помага на църковната борба в Разложко. 

На 15 ноември 1888 г. в неговия дом е съставена молбата на разложките общинари до великия везир за признаване правата на общините и изпращане на български владика в Неврокоп (Гоце Делчев). Екземпляр на тази молба написана от него самия, се съхранява и до днес.

По време на Разложкото Кръстовденско въстание на 15 септември 1903 г., когато била подпалена цялата Крапа махала, даскал Иван организира пожарна команда, за да гасят къщите и плевните. На озверелите турци говорел да се отнасят човешки към раята, която няма вина за въстанието.

Радостта на даскал Иван при освобождаването на Разлог на 11 октомври 1912 г. е голяма. В града идват чиновници, които считат за голяма чест да се запознаят с даскал Иван – почитан и уважаван човек в градчето.

Той доживява дълбока старост – умира на 2 февруари 1925 г. В деня на погребението му училищата в града преустановяват занятия в знак на траур и признателност. По негово желание е бил погребан в черковния двор, непосредствено до училището, където е учителствал 24 години.

Хората на Разлог и днес почитат паметта му, спомнят си за възрожденския му дух. На негово име е наречена улица, която води от центъра към мястото, където е бил родния му дом.

Епицентър