Мирела Костадинова: Образът на поета Димитър Бояджиев е претворен в църквата на Стрелча

На 12 юли 1911 г. към обяд на улица „Св. Иван Рилски“ в София се чува изстрел. Душата на поета Димитър Бояджиев е на прага на небесните селения…

Преди това той влязъл неочаквано, кимнал мълчаливо на брат си и отишъл в стаята си. Заключил вратата от вътрешна страна. Брат му Иван чува гърмежа и счупва прозореца на стаята, за да влезе. Вижда го облян в кръв. Поетът е все още жив, но е в безсъзнание. До леглото, където е простряно безпомощното му тяло е паднал револвера му. Иван Бояджиев хуква към Александровска болница, за да търси д-р Войводов, близък на семейството. Докато се върнат двамата мъже Димитър Бояджиев вече е издъхнал. Майка му и останалите ù деца са изпаднали в писъци.

Пристигат прокурор и следовател. Прибират като свидетелство две писма – едното е до любимата жена на поета, а другото – до самия прокурор. В него се вижда, че Димитър Бояджиев не вини никого за смъртта си. Не иска аутопсия. Последното му желание е да бъде погребан по християнски с опело. Известно е, че по онова време самоубийците не се опяват от свещенник.

Злокобната вест скоро се разнесла из столицата. В къщата на ул. „Св. Иван Рилски“ пристигат писателят Елин Пелин, най-близкият му приятел – литературният критик, политик и публицист Димо Кьорчев, художникът Александър Божинов, поетите Трифон Кунев и Пейо Яворов, все негови приятели. Макар, че приятелите му са наистина малко и се броят на пръстите на едната ръка. Виждат го прострелян в гърдите, окървавен, с увиснали от леглото крака.

На другия ден по обед погребват Димитър Бояджиев. Според Елин Пелин това станало „през една лятна юнска привечер“. Преди да спуснат ковчега му с него се прощават близки, приятели и познати. Там е и непозната мургава, черноока жена, която плаче. „Защо направи така, милий?“ – шепне през сълзи опечалената. Тя е учителка по френски език в столична гимназия. Градската мълва разказва, че преди няколко месеца тя и поетът неофициално се сгодили. Неговият приятел Петър Нейков в спомени пише, че трагедията е станала заради неразрешимо противоречие – „дълг към една жена, чувства към друга“. Близките на поета виждали, че често получава писма от жена, които го правели угнетен, но той не споделял. Какво се е случило наистина, за да се стигне до този трагичен край? Тайната Димитър Бояджиев отнася във вечността. Но едва ли в нея е скрит само образ на жена. Вероятно неговата ранима чувствителност е причина да посегне на живота си.

Всъщност мисълта за самоубийство го преследва през целия му живот. Тя прозира призрачно в стихотворението му „Звуци“, в недовършеното „Марсилия“, намерено в архива му след трагичния край. Привкусът от смърт се усеща и в двете стихотворения – „Сподавен вик“ и „Вечерен трепет“. В последните му стихове се вижда, че съдбата му е предопределена, още преди да посегне на живота си. Любовта е последната му утеха и оправдание да живее, но и тя остава непостижима.

Пред приятеля си Петър Нейков, Бояджиев веднъж отронил: „Всичко би било друго, ако можех да се откъсна от себе си, от самата си съдба. Някакво проклятие тежи върху живота ми. Не зная от къде иде то. Ти ме знаеш от години, няма какво повече да говоря. Болезнена, неизличима свръхчувствителност. И всичко ме плаши. Зърното пясък е за мене планина, която ме смазва“.

Наричат Димитър Бояджиев „най-нежният поет в нашата литература“.

Това, което ни е оставил като творчество не е голямо по обем. Но показва поетичния му стил. Стиховете му са пръснати в сп. „Летописи“, „Общо дело“, „Слънчоглед“ и „Съвременна мисъл“. Често се подписва под тях като Димитър Ивчов. Под хумориристичните си стихотворения пък слага псевдонимите Ех и Ех поет. Приживе не издава стихосбирка. Повече от 15 г. след смъртта му неговия брат Иван и приятелите му събират най-добрите му стихове и ги отпечатват в книгоиздателството на Т. Ф. Чипев, предговорът е на Елин Пелин. Няколко години по-късно под редакцията на Владимир Василев в изд. „Хемус“ е отпечатано друго томче с негови стихотворения. И двете издания са в тираж 2 000 бройки.

Когато човек чете стихотворенията му изпитва чувство на обреченост. Или някакво вътрешно опустошение. Душата на поета е опожарена от отчаяние. Светът му изглежда недостъпен и пуст. Вярва, че на земята винаги ще има самота за тези, които са достойни за нея, защото тя избира само определени…

От малкото негови снимки достигнали до нас се виждат кротките му очи замъглени от някаква тъга, тънка като паяжина. Голямо открито чело и продълговато лице, което разкрива душевното му изящество. Рядка мека брада, мустаци и буйна кестенява къдрева коса. Излъчва сдържаност и чувствителност. Някакво мълчаливо страдание и тихо вътрешно горене.

Според Елин Пелин всички оприличавали Димитър Бояджиев на Исус. Бил мълчалив, сантиментален мечтател, с крехко здраве, усмихнат и любезен с околните. Заключен е в своите собствени преживявания. Изпитва удоволствие, когато потъне в самотата си.

За неговата външност Петър Денев в спомени за поета пише: „Димитър Бояджиев имаше много интересно лице – това бе лице на светец. И сега, ако отидете в църквата на село Стрелча, Пазарджишки окръг, и се изправите пред иконостаса (ако той не е пострадал), мисля, че ще видите много художествено изработен и неземно красив Св. Йоан Кръстител. Това е истински портрет на Димитър Бояджиев, нарисуван от художника Никола Балтов, родом от същото село, който току-що беше завършил Рисувалното училище или беше в последния курс на следването си“.

Димитър Бояджиев не допуска хора до съкровения си свят. Има нещо отшелническо в самата му сетивност. Дори близките му не познават вътрешните му трепети. Само понякога роднинните му са забелязвали спотаената му скръб, без да съзнават каква трагедия ще се случи. Затворен и необщителен, някак откъснат от външното. Когато заговори е напълно искрен с човека срещу себе си. Имал деликатни обноски, внимателен и услужлив. Рядко се смее. Сякаш някъде в дълбокото обича живота и иска да вкуси от прелестите му, макар да има силни съмнения в него.

Баща му Иван Бояджиев преди да се установи в Пазарджик е обикалял по баирите, за да пасе стадото на своя пастрок. После захвърлил гегата и отишъл в Пазарджик, за да учи бояджийство при Стефан Хаджитомом, а после и при хаджи Васил, известен като добър майстор. Сам се научил да чете и пише, скоро научава да събира и изважда числа. Наричали го „Европееца“, защото имал безупречен външен вид – чист и спретнат. Станал съдружник, а после отваорил и собствена работилница, позамогнал се финансово.

През 1879 г. се оженва за Екатерина, дребничко, стройно и гиздаво момиче. Тя е на 16 години, а той на 32. Екатерина е внучка на известния в града чорбаджи Ненко Папукчи. Тя била любознателно момиче. Завършила второкласното девическо училище в Пазарджик като отлична ученичка. Настоятелството на женското благотворително дружество, основанно от майката на Константин Величков иска да я изпрати да учи в Габровското училище, но дядо ù Ненко и майка ù не се съгласили да я изпратят на чуждо място. Екатерина посвещава живота си на семейството и децата. Те били осем на брой. Най-големият е Димитър Бояджиев. Следват Евгения, Елена, която умира като малко дете, Коста, Георги, Елена, Илия. Няколко месеца след смъртта на баща им се родил и Иван.

Семейството живее добре и спокойно. Иван Бояджиев сутрин купувал необходимите продукти за дома, изпращал ги по калфата вкъщи и поръчвал какво да се готви. Обяда му носели в работилницата, която се намирала на центъра на Пазарджик, на чаршийската улица, точно срещу тогавашния хотел „Македония“. Не ходел по кафенета и кръчми. След вечеря четял на децата Библията или „Клетниците“. В работилницата си с едната ръка бъркал боите, а с другата държал книга. Но полека -лека занаятът му западал. Гражданите предпочитали фабрично боядисаните платове и прежди. Той се тревожел и мислел с какво да се захване. Но смъртта го споходила неочаквано. Паднал в двора на бояджийницата, където простирал преждите и платовете. И макар, че бързо го закарват в Александровска болница в София след няколко дена починал.

Най-голямото дете Димитър трябвало да поеме бащината работа. Той още не е завършил четвърти клас, напуска школото и се хваща за бояджийския занаят. С препечеленото помага за прехраната на семейството. Митрето, както го наричат в махалата, понякога посещава читалище „Виделина“ и чете периодични списания. Силно се увлича по литературата. Заедно със сестра си Евгения попадат на руски книги и списания, които са в дома на вуйчо им Борис и леля им Тина Доспевска. Те са донесени от художника Станислав Доспевски. Двамата четат и научават руски език.

Бояджийския занаят не върви и той затваря работилницата. Става писар в градската община. На следващата година вече превеждал руските поети – Тютчев, Лермонтов, Надсон. В родния си град научава и френски език. Започнал да пише рецензии за списания и книги. Отпечатват ги в сп. „Ново време“, което излиза в Пловдив.

Интелигентното момче е забелязано от първенците в Пазарджик, сред които е и Константин Величков. През 1901 г. той е поканен в София. Щом идва в столицата постъпва на работа в Бюро по печата при Министерството на външните работи и изповеданията. Тук усъвършенства френския си език. Същевременно става уредник на „Летописи“ редактирано от Константин Величков, който го поканил лично. Публикува свои преводи и стихотворения. Сътрудничи и на „Българан“, но и на други списания и вестници. Работата му дава възможност да стане близък приятел с Елин Пелин, Александър Божинов, Трифон Кунев и Пейо Яворов. През деня е държавен служител, а вечер заживява като истински поет сред литературната бохема на София, която се весели в модните тогава заведения „Златен елен“, „Нова Америка“ и „България“.

Първите си стихотворения публикува в сп. „Общо дело“, писани значително по-рано от публикуването им, вероятно донесени от родния му град. В продължение на три години е част от редакцията на „Летописи“, уредник на списанието и сътрудник. Там печата някои от ранните си стихотворения, също преводи.

Може би потокът на дните му щеше да бяга по своите пътища, ако едно хрумване на тогавашния български консул в Марсилия – Георги Вернаца, който е възпитаник на цариградския лицей „Галата сарай“, не му предлага да му стане сътрудник. Димитър Бояджиев няма дори пълно средно образование, но Вернаца посочва точно него, защото познава чиновническата му добросъвестност, както и човешките му качества. Бояджиев приема, защото така би помагал финансово на семейството си. Вероятно го е съблазнявала и мисълта да посети страната на Бодлер, Верлен, Рембо, които той обича да чете.

Така през 1907 г. младият поет се отправя към френския лазурен бряг. Там е две години. След работа излизал по „Ла Каньобиер“, за да се разхожда или се отправял към гранитния хълм на „Нотър Дам дьо ла Гард“, за да съзерцава от там града и лазурната шир на морето. Вечер прекосявал тесните улички около Старото пристанище, за да се прибере в квартирата си. Във Франция разширява литературните си опити. Пише. Чете френски автори, за които е чувал още в България. Той е искрен приятел с Яворов и му пише писма от Марсилия, но те не са стигнали до нас. Кореспондира и със сестра си Евгения.

В България се връща не особено щастлив. Дълго мълчал. Облечен е елегентно, косата му прибрана назад. Лицето му изглеждало посърнало и с бръчки. Изглеждал загрижен и измъчен повече от всякога. Никой от старите му приятели не го посещавал в квартирата му на ул. „Св. Иван Рилски“. Това била двуетажна къща с двор към който гледа стаята на поета. В него имало пристройка, където живее хазайката му – вдовица с две деца. Димитър Бояджиев живее на първия етаж в една стая, а майка му, братята и сестрите му са настатени в стаи към улицата. По някое време пак започнал да посещава старите си приятели, носел по някой ръкопис. Елин Пелин веднъж казал на Александър Божинов: „Митю Бояджиев не ми се харесва – някакъв любовен червей го гложди, не знам къде ще му излезе краят“. Тогава всеки от тях имал своите любовни терзания. И никой не подозирал дори, че ще се стигне до трагедия.

Братът на Димитър Бояджиев разказва в спомени, че поета много обичал грозде. На всеки помен майка им раздавала за Бог да прости на гробищата. Винаги оставяла и чепка грозде на гроба му – над главата. От семките изникнала лоза. Тя вероятно също е знаела тайната за неговата ранна смърт. А в гробищната тишина лекият ветрец носел неговият стих:

С дълбока нежност стискам ти ръцете,
целувам пръстите ти – и не знам
дали е диган на земята храм,
където тъй да любят боговете –
тъй както аз те любя, о жена,
сияние във мойта тъмнина…

Човекът отдавна го няма. Поетът е тук. И в късен час човек може да се докосне до неговите литературни седефени перли, до неговата префинена поезия – мечтателна, тъжна и вдъхновена.

Епицентър