Боян Биолчев: Това ли е любовта – пух, нагизнат с кръв


Боян Биолчев
Фейсбук
Мисля си и не от днес, че неосъзнатата жестокост на децата е наивен стремеж да постигнат по-бързо света на големите. Тази детска болест все пак е лечима. Но наблюзавам все по-отчетливо, че все-по инфантилната ни възрастност като че ли я възражда, без мисълта, че осъзнатата жестокост е грях, за който няма лечение…
ПУХ
Двата лебеда не напускаха залива вече трети ден.
Само за човека тия птици изглеждат не на място в солена вода. На самите тях тя никак не им пречи; видимо не са слушали сълзливия зов на съчинителите на песни, за които лебедът в качеството на белоснежно петно се рее единствено в езеро.
Двата лебеда не напускаха залива и това привлече вниманието на хората – онова, ленивото внимание след замисляне защо нещо не е някак.
Аз имах несъмнено по-голяма възможност да ги наблюдавам отколкото хората от брега. Подводният риболов ти дава поглед отдолу, от дълбокото – красивата птица се превръща в бяла тава с два смешно разчекнати крака, които непрекъснато махат към дъното, сякаш пращат сбогом на попчетата преди излитане.
Но лебедите не излитаха. Под повърхността можех да ги наближа достатъчно, без да ме усетят. И забелязах, че лявото крило на единия лебед е непрекъснато потопено във водата. Птицата не успяваше да го прибере към тялото си.
Вече от брега, когато следях бавното движение на неразделните пришълци в залива на малкото крайморско село, си дадох сметка, че въпреки разстоянието неестественото положение на крилото личи много ясно.
– Това е женската – каза един от местните хора, като чу какво точно съм видял под водата, – щом й е счупено крилото, не може да излети и мъжкият не я изоставя.
– Как разбра, че е женската? – попитах аз.
– Ако беше мъжкият, щеше да е сам. Женските отлитат и никога не чакат. А мъжкият ще остане с нея, докато тя се оправи или докато умре.
Той дълги години бе работил като фаропазач и пред очите му се бяха изредили десетки двойки лебеди в подветрените заливчета на носа, върху който фарът стърчи подобно на обърната удивителна.
Бе възрастен като всичките тридесет коренни жители на селото, които странно наподобяваха чужденци сред курортистите и надошлите във ваканция внуци. Шепа изкривени от артрит и смлени от спомени хора – изнурени черни лебеди в морето на един нов свят.
Вечерта в кръчмата той отново спомена за ранената женска. Няколкото мъже, приседнали за обща ракия, кимаха в съгласие. После заваляха небивалици за влюбени делфини, издъхващи от мъка вълци и вечните нелепи мъдрости, че хората не са способни на такава вярност. Всичките бяха или вдовци, или бягаха панически от бабичките си. И не можеха да се досетят за ясната истина, че човек просто живее прекалено дълго, че не е обдарен с кратък живот, та да няма време да се отегчи.
Кръчмарската дума става достояние на цялото село, когато и да се каже.
И резултатът не закъсня.
След няколко дни раненият лебед изчезна.
Децата бяха успели да настигнат във водата изтощената птица.
И с характерната детска жестокост, която всъщност е любопитство и подражание на света на възрастните, се бяха опитали да я изпекат на огън.
Чух ги как подвикват, че месото на лебеда не става за ядене, колкото и да го печеш.
На пустия бряг видях следите от тази кървава детска приумица. Изпъкналата скала приличаше на олтар. Вятърът бе грабнал веднага перата и ги бе запратил в кротките води на реката.
Но върху камъка бе останал залепен от кръвта пух.
Това ли е любовта – пух, нагизнат с кръв. Това ли е любовта – единственото, което остава след вълната от безтегловна жестокост, разлюляла ни в падините, висините и възрастите на живота ни.
Мъжкият лебед се задържа в залива още няколко дни. Плуваше трескаво, влизаше в реката и веднага излизаше обратно, спираше и се оглеждаше, преди да се устреми отново. Видимо търсеше женската, без която не искаше да си тръгне.
И все пак отлетя. Имах тъжната сполука да видя как разперва криле, как тежко се издига с протегната към новия полет глава.
Когато излитат гълъби, се чува звук като от ръкопляскане. Само след миг, вече издигнали се те се превръщат в безшумни трептящи запетайки.
Голямата птица мощно свистеше с крилете си, размятайки приморския въздух.
Извиси се, обиколи залива, после рязко зави и прелетя над главата ми към друг залив на юг.
Лебедът се стопи в маранята като в износена сантиментална песен, а в мен само отекна последният мах на крилете му – сякаш някакъв просълзен бог ръкопляскаше с длани, пълни с кървав пух.
Епицентър