Мирела Костадинова: За една от трогателните творби на скултора Мина Иванов позирала сляпа балерина

Когато човек се разхожда по софийските улици в лятната горещина му се приисква да отпие глътка студена вода, за да се разхлади, а после отново да тръгне по своите пътища. Едно от тези места в столицата е градинката с чешмата пред църквата „Св. София“. Над чешмата се извисява Свети Георги Победоносец пронизал с копието си всемогъщия змей, символ на злото. Неголямата скулптура е на почти непопулярния у нас старозагорец Мина Иванов. Творбата носи изключителна енергия и кара всеки, който отправи поглед към нея да помисли за избора между доброто и злото. Това е една от най-добрите релефни работи на автора.

През 2005 г. произведението е откраднато, а пет години по-късно паметникът – чешма отново е възстановен. Новото произведение е от месинг, за разлика от оригинала, който е бил от бронз. Изработено е от скулптора Марин Маринов благодарение на запазен калъп на оригинала. Тежи 60 кг., висока е около метър.

Скулпторът Мина Иванов създава и други паметници: на поета Иван Вазов и на големия дарител и търговец на тютюн Анастас Куцоглу в Пловдив. На възрожденския литературен критик Нешо Бончев и политика Димитър Петков в София. На благотворителката Теофана Попова, който се намира в Стара Загора. На революционера и водач на Априлското въстание Васил Петлешков в родното му Брацигово. Изработва паметници на възрожденци и на падналите във войните български войни от различни краища на България. Сред тях е паметника „Легенда“ посветен на загинали офицери. Впечатляващ е и този на Христо Ботев в Калофер. За него е удостоен с първа награда.

Склуптурните му творби показат талант, носят в себе си простота и стил. „Във всичките работи, които Иванов ни е дал – „глави“, „торсове“, „бюстове“ – личи преди всичко поставена и изяснена скулптурна задача вън от качествата му на художник, със съзнание и вкус“, пише Сирак Скитник в списание „Българска реч“.

Мина Иванов завършва късно Художествената академия, когато е на 29 г. До този момент семейството му се мести от град на град. През 1908 г. то вече е в столицата, а бъдещият скулптор завършва гимназия. Мечтата му е да учи архитектура в Европа. Още не осмислил напълно, че се изправя пред прага на живота, известен с безбройните си изпитания, той вече безмилостно го захвърля в окопите. Първата световна война е в разгара си.

През 1919 и 1920 г. се записва студент в Софийски университет. Специалността му е философия и педагогика. Обича да посещава лекции по история на философията. Сред лекторите, които го впечатляват е проф. Иван Шишманов. Наред с това се занимава с математика, която разширява човешкия мироглед. Вероятно в младата му душа не веднъж е имало противоречия и е преминавала през обичайните за тази възраст метаморфози. Понякога посещава изложби. В свободното си време отскача в ателиетата на Художествената академия, за да прави фигури от глина. Вероятно още тогава го вдъхновява старата, антична и нова скулптура. Просто го пренасят в светове, в които се чувства на мястото си.

Не закъснява и решението му да кандидатства в известното училище. През есента на 1921 г. е в класа на проф. Марин Василев. Скулптурата се превръща в негов живот. За това заслуги има и проф. Марин Иванов, човек с широка душа, който дава пълна свобода на възпитаниците си да правят свое изкуство. Той просто ги направлява. Това привлича Мина Иванов към учителя и той го следва в работата си. Сред състудентите му са Иван Милев, Стефан Пейчев, Иван Ненов, Пенчо Георгиев, Асен Василев, Борис Елисеев, все оригинални български творци.

След като завършва Художествената академия Мина Иванов прави проект за паметник. Годината е 1925. Участва заедно със Стефан Пейчев, негов колега от художественото училище. Двамата мъже участват в конкурс за увековечаване на Шипченската епопея, който е организиран от Комитета на опълченската организация. Общата им работа е под надслов „Легенда“. Сред останалите общо девет творби Мина Иванов и Стефан Пейчев печелят трета награда, което си е истински успех за младите мъже. А монументалната скулптура ще определи творческия път на старозагореца. През същата година той изработва детска глава от мрамор, която е забележителна творба на кавалетното ни изкуство. Тя притежава изящество на изработката и някаква необикновена мекота и искреност.

Две години по-късно Мина Иванов става един от дружеството „Родно изкуство“. Затова му помага творбата „Глава на момче“, която е направена с целия му талант на творец. Тази своя работа показва в следващ момент с други две „Прокудени“ и „Молитва“ на Първата обща художествена изложба в България. Тя е организирана в салоните на Художествената академия. Критиката не остава равнодушна пред творбите на автора и показва положителната си оценка. На света е представена още една негова мраморна работа „Глава на момиче“.

Вероятно бронзът, който е пластичен материал за моделиране е изкушавал Мина Иванов. Него избира, за да направи скулптурата – портрет на Васка Емануилова – първата жена у нас оставила трайна следа в българската скулптура. Представя я на Втората обща художествена изложба, организирана през 1928 г. Бронзът става един от материалите, с които работи и по-късно, той е неизменна част от творчеството му. От него изработва портретите на адвокатите Димитър Дабовски и Кънчо Христов, баща на художника Иван Христов.

„Вторият от тях с право може да се нареди сред най-добрите постижения на портретното ни изкуство от това време. Ръката на скулптора е одухотворила лицето, моделирала е неговия характер, изпълнила е с живот всяка негова форма, за да открои в крайна сметка неповторимото своеобразие на едно човешко присъствие“, пише Георги Тошев в книгата си за Мина Иванов, един от малкото източници за големия старозагорски творец.

Друг материал, с който обича да работи е медта. Познава капризите и особеностите му. С него прави „Селянката“, оживява и образа на един от най-големите ни поети Пейо Яворов.

Творческите търсения и интересите към голямото изкуство отвеждат Мина Иванов в Европа – Мюнхен, Будапеща, Виена, Париж. В града край Сена посещава Лувъра. Там е и приятелят му Пенчо Георгиев, който е на специализация. Двамата мъже посещават и други галерии и забележителности свързани с изкуството. Във френската столица Мина Иванов се запознава с творчеството на Огюст Роден. Навярно, ако си е водил дневник по време на пътуването щяхме да научим за преживяванията му пред творбите на Роден. Времето е заличило всичко. Все пак е ясно, че 1929 г. го дарарява с това голямо преживяване – да се докосне до европейското изкуство.

В България участва в третата обща художествена изложба. Показва „Женска глава“, творба, която първоначално се казва „Из моите видения“. Тя е от мрамор и носи в себе си някаква дълбока поетичност. Макар, че кандидатства в конкурс за преподавател по скуптура в Художествената академия, конкурсът е спечелен от друг голям творец Андрей Николов.

Вероятно природата е успокоявала чувствителната му душа. Обичал да си прави разходки, за да я наблюдава. Рисувал върху лист с туш и четка от липова кора. Сред сюжетите му са малките балкански градчета и манастирите.

Не спират творческите му пориви – прави голи тела. Една от добрите му работи е женски торс, която показвала деликатността и нежността на женските форми. Творбата е изработена от гипс, впечатлява с умението да се изгради здрава конструкция. Печели награда за скулптура през 1931 г.

Мина Иванов прави и още едно женско тяло от гипс. Самият той разказвал, че за него позирала ослепяла балерина. Моделът вероятно е балерината Надя Станчева. При един танц с партньора си, той я издигнал с двете си ръце високо горе, но внезапно я изпуснал на пода. Когато дошла на себе си, тя се оплакала, че не вижда ясно. Всичко около нея тънело в гъста мъгла и мрак. При преглед се установило, че е ослепяла, отлепила се е зрителната ципа и на двете ù очи, причинено от сътресение при падането.

Лекарите по онова време са безсилни да ù помогнат. По улиците я водела сестра ù, която давала на балерината сили и упование. Надя Станчева хранела надежда, че ще прогледне и ще се върне към любимото си изкуство. Дори, когато живее в мрак тя прави спектакъл в театър „Роял“. Танцува волно на сцената. Успява да просълзи публиката, която я възнаградила с аплодисменти и букети. Не след дълго си отива от живота.

В скулптурната творба на Мина Иванов се наблюдава трагичност и мъка. Нарича произведението си „Сляпата“. То е представено в галерия, но бомбардировките над столицата унищожават творбата.

Старозагорецът прави и малки пластики – деца от бронз, женски торсове и глави. Съществува и серия от сърни и елени, които са стилизирани, вижда се пластичността на движенията им. Мина Иванов има отношение и към приложното изкуство и смята, че то трябва да се изгради върху миналото. Вероятно това го подтиква да се занимава с кован метал.

Прави изящни подноси, свещници, сахани, полилеи, изработени от мед, желязо или сребро. Те впечатляват с орнаментите си и напомнят народното изкуство. Част от тях се съхраняват в Етнографския музей, Музея на приложните изкуства в Троян, Музея в Самоков. Други са пръснати в Европа и САЩ.

От черно-бяла снимка ме гледат двете топли очи на твореца. Изящната му папионка, аксесоар на артистичните личности по онова време, та и днес, разказва за неговата изисканост и елегантност. Мисля си, че за паметта и на този голям български скулптор не е направено достатъчно, за да се разпознават името и творчеството му от всеки българин.

Епицентър