Композиторът Димитър Ненов остава самотник в живота и творчеството си

Една малка случайност ме отвежда на гарата в Първомай. Чакам моя влак. Закъснява. Пада първото пожълтяло листо… Есента наближава. Сутрешното слънце изпъва гръб на хоризонта. Нашите малки гари, нашите малки въздишки…На тях се случват срещи и раздели. Пишат се стихове и песни. Те са носталгия, поглед към миналото…Но и към бъдещето, което тича по излъсканите релси. Гарите са поезията на живота.

Вероятно такива мисли са връхлитали и архитекта на това малко бижу – Димитър Ненов, който е притежавал тънък вкус към литературата и философията. Но и към математиката и физиката, науките на всички науки… С тяхна помощ създава проектите и на други гари у нас – Зверино, Кресна, Телиш. Помага за възстановяване на гарата и в Ботевград. Дори живее в барака зад нея, където в късен час се чували нежните звуци на пианото му.
Димитър Ненов е архитект, но и голям български композитор. Може би музиката е архитектура на звуци…Отива си от живота само на 51 години. През август 2023 г. ще се навършват 70 години от неговата трагична смърт. Скача от прозорците на психиатрична клиника в София. Нещастен, огорчен, самотен…Без да притежава никакъв имот и пари. При бомбардировките над София през пролетта на 1944 г. апартаментът му на ул. „Искър“ и „Веслец“ е почти разрушен. И той се премества, за да има покрив над главата си, в дома на родителите на композитора Георги Арнаудов. Там е последния му дом.

Смъртта оставя неосъществени много негови музикални планове. Но и това, което ни е оставил като творчество е достатъчно, за да си спомним за аристичния му дух и ярка самобитна личност.
Той е най-загадъчният и високо образован български композитор. Интелектуалец, енциклопедист, самотник в живота и в творчеството си. Димитър Ненов става известен на съвременниците си преди всичко като виртуозен концертиращ пианист и педагог. Всъщност, когато става въпрос за изпълнителско изкуство у нас, през първата половина на ХХ век, най-великите български пианисти са Панчо Владигеров и Димитър Ненов. Той пречупва българщината в музиката си през призмата на човек, който се прекланя пред българския фолклор, но го наблюдава с очите на просветения европеец с костюм и вратовръзка. Може би това е причината много негови творби да са по-малко достъпни за широката публика в сравнение с тези на колегите му от неговото поколение като Панчо Владигеров, Веселин Стоянов, Марин Големинов и Любомир Пипков, защото посланията му изискват познания и висок мисловен и емоционален капацитет.

Този необикновен човек е роден на 19 декември 1901 г. в Разград в семейството на капитан Стефан Ненов и съпругата му Стиляна Мартинова, бесарабска българка. Двамата минават под венчило, когато тя е съвсем млада – на 18 години. Изтърсакът кръщават в черквата „Св. Никола“. Семейство Ненови има две по-големи дъщери – Здравка и Маринка. Дядо на бъдещия композитор пък, по майчина линия, е съдията и депутат в Народното събрание Георги Мартинов.

Едва шест годишно момченцето започва да свири на пиано. Пръстите му танцуват по клавишите, а майка му го наставлява. Като ученик свири и в училищни състави, пее в църковен хор, дори се учи да свири на виолончело. Поради военната работа на баща му семейството живее в различни градове на страната – Варна, Търново, Плевен, Враца, Шумен.
През 1919 г. семейство Ненови се премества с децата си в София.

Димитър завършва с отличие Първа мъжка гимназия. В столицата става частен ученик по пиано на бъдещия академик Андрей Стоянов, който е завършил Роберт колеж в Цариград, където учи пиано при австрийския педагог Сикач, а после музикална академия във Виена. Димитър Ненов напредва бързо над белите и черни клавиши, започва да композира. Първите му опити са няколко пиеси за пиано, зад които прозира таланта му. Има силно желание да учи музика в Австрия, но не получава съгласието на родителите си, които вероятно са смятали, че „музикант къща не храни“ и като мъж трудно ще препечелва хляба си.

През 1920 г. заминава за Дрезден. Записва се да учи архитектура в Дрезденското висше техническо училище. В немския град проявява интерес и към история на изкуството. Не загърбва пианото – в Дрезденската консерватория свири при проф. Карл Фелинг. Занимава се още с теория и композиция при професорите Теодор Блумер и Паул Битнер. В източния град на Германия се раждат първите му по-значими творби – Соната за пиано, Соната за цигулка и пиано, Симфония №1, „Четири скици за симфоничен оркестър“, Първа балада за пиано и оркестър. Димитър Ненов за известно време ръководи балетна трупа. Заради парите, необходими за издръжката му е принуден да свири в кино, озвучава немите филми.

След този ползотворен период в Германия се завръща у нас, с диплома за архитект. Постъпва на работа в Министерство на благоустройството, а по-късно работи и в Министерство на железниците. За известно време специализира в Италия строителство на железопътни гари.
По негов проект прави няколко гари в Искърското дефиле, участва в реконструкцията на западното крило на старата жп гара в София. В Ботевград проектира възстановяването на храм и на болница. През 1931 г. работи като помощник секционен инженер в Русе. В крайдунавския град проектира частен дом, административна сграда на сточна гара. По негов проект е и противотуберкулозния диспансер в Хасково, също красив частен дом в Плевен. Сред проектите му е сградата на Държавната музикална академия в София. Вероятно архитектурата е приемал повече като работа за припечелване на пари. Дълбокото му вдъхновение е музиката, с която няма да се раздели до края на дните си.
През 1931 г. точно тя го отвежда в Полша, във високопланинския курорт Закопане. Специализира пиано при големия пианист Егон Петри, ученик на Феручо Бузони. През следващата година е вече в Болоня, където завършва висшето си музикално образование.

След като се завръща у нас Димитър Ненов започва работата си като композитор, пианист, клавирен педагог. Ръководи съществувалата само няколко години Частна музикална консерватория в София. За известно време е музикален уредник на Радио София. Създава фонотеката и по негово настояване е закупен първия концертен роял. От 1937 г. до злочестия трагичен край на живота си се отдава на работа в Държавната музикална академия, дългогодишен професор е по пиано.
Той е истинско явление в музикалната ни култура. Прави концерти в цялата страна. Гастролира в много държави в Европа, но и в Палестина, Сирия, Египет. Музиката му покорява публиката. Репертоарът му е богат – от Бах и Скарлати до Равел и Скрябин.
Оставя следа в нашата музика и като камерен изпълнител. Част е от клавирното трио с цигуларя проф. Христо Обрешков и вилончелиста проф. Константин Попов. Всъщност тримата мъже възпитават в българския слушател вкуса към камерната музика. А тя е слабо популярна у нас през 30-те и 40-те години на ХХ век. Камерни изпълнения представя и с цигуларя проф. Владимир Аврамов.
В това трескаво време на концерти Ненов не спира да композира. Раждат се едни от най-значимите му произведения – Концерт за пиано и оркестър, Токата за пиано, песни, няколко сюити от народни песни със съпровод на камерен оркестър. В разцвета на творчеството му се появява бъбречната му болест, която го измъчва. Получава нервни сривове. Постепенно намаляват концертните му ангажименти. Повече време отделя като преподавател в Държавната консерватория. Докато болестта го приковава на легло.

Като композитор оставя значително наследство в сферата на клавирната и симфонична музика. С други композитори от дружество „Съвременна музика“, където е съосновател и секретар през 1933 г., Ненов създава български стил в музиката. Той е публицист и критик, което се вижда в негови статии, посветени на развитието на нашата музика. Казвал, че целта на музикалните творци е „създаване на едно българско творчество с ясно определена физиономия, с подчертан български дух; това творчество трябва да излезе от битовото като негова еманация“.
На пианото изразява цялата си творческа фантазия – от ранните му произведения Балада №1 за пиано и оркестър и Соната за пиано до прекрасните „Миниатюри“, което показва самобитността му като композитор. А между тях са още шедьоври на българската пианистична литература. Една от най-значителните му композиции е неговия клавирен концерт, който не е особено популярен у нас. Завършен е през 1936 г. Този концерт се откроява с увличаща експресивност, с високо композиционно умение на автора, с богатството и многообразието на солиращата клавирна партия, с блясъка на оркестровия съпровод.
Не можем да не отбележим и неговите „Вариации“ за пиано, произведение, което показва широките му възможности в областта на клавирното творчество. В това му изкуство са и двата концертни етюда.
През 1939 г. Ненов създава още една важна за музиката ни композиция – „Токата“, която е сред ефектните композиции на музиката. „Миниатюрите“ за пиано, пет жанрови пиеси, които композира през 1945 г. са образец. Те показват зрялостта му като композитор. Изхожда от фолклора като квинтесенция на българския национален дух. Създава две балади за пиано и симфоничен оркестър, които напомнят нещо романтично, неизползвано преди него в клавирното ни и оркестрово творчество.
Сред инструменталните му творби впечатлява и Соната за цигулка и пиано – произведение от дрезденския му период. Усеща се неговата интелектуална поетичност, майсторството му като композитор, мащабността в развитието на сонатния цикъл.
Симфоничното художествено наследство, което ни е оставил Димитър Ненов обхваща редица творби, различни по мащаб и звучение. В тях се забелязва блестящата ръка на талантлив оркестратор. Първа значителна композиция на Ненов е Симфония №1, създадена в Дрезден. Последвана е от една симфонична поема и от една балада за симфоничен оркестър. Пак в немския град през 1926 г. Ненов композира своите „Четири скици за голям симфоничен оркестър. За първи път обръща поглед към народната песен, която звучи във финала на творбата, преосмислена през самобитната творческа индивидуалност на композитора.
Смъртта не му позволява да завърши втора симфония, както и симфоничната поема „Балканът“, замислена върху легендата за Балкана от поемата на Пенчо Славейков „Кървава песен“.
Има принос и за вокалното ни творчество – цикълът „Родина“ по текст на Дора Габе, песните „Дървар“ по текст на Димитър Пантелеев, „Вечната и святата“ върху стихове на поетесата Елисавета Багряна, „Угасна слънце“, по текстове на Яворов.
Ярко симфонично произведение от последния творчески период на композитора е експресивната „Рапсодия фантазия“ – неговата лебедова песен, едно от най-вдъхновените тонови творения на Димитър Ненов, което е оценено едва след неговата смърт.
Сред художественото наследство на Димитър Ненов се открояват и няколко цикъла от обработки на народни песни със съпровод на камерен оркестър, както и сюитите „Тракия“ и „Коледа“ за женски хор със съпровод отново на камерен оркестър. Тези произведения, създадени през 30-те години за репертоара на камерния оркестър при Радио София, показват композитора като тълкувател на българския фолклор.
Наред с музикалните си произведения Димитър Ненов създава ученици пианисти – Светла Протич, Катя Вълчева, Генко Генков, Белина Дръндарова, композитора Иван Стайков, доц. Иван Бакалов, Трифон Силяновски и други изявени имена.

След 1948 г. здравословното му състояние става все по-тежко. През следващата година получава разрешение, да замине за столицата на Унгария, за да се лекува. Нервите му са опънати до край, има тежка мигрена. Диагнозата „фиброзната склероза на двата бъбрека“ го измъчва със страшна сила. Дните му тихо гаснат…До фаталния край.
Името на Димитър Ненов е познато само за малцина професионалисти в България. Макар, че през 1952 г. е отличен с Димитровска награда, най-голямото отличие за научни и други творчески постижения, остава недооценен. И като композитор, и като архитект. Но се превръща в малкото камъче в обувката на българската култура, което още убива, заради силата на таланта…

Последвайте Епицентър.БГ вече и в Телеграм!  

Епицентър